Тази история от няколко дни не ми дава мира. Усещам, че иска да заживее свой живот, да бъде разказана. Тя, бидейки противоречива в същността си, може да разчувства някои от вас, а други ще се възползват от случая, за да изпуснат гневна пара. Така, че и в двата случая ще бъде полезна.   

Това е историята на едно наше приятелско семейство от Америка, които от скромност ме помолиха да не споменавам имената им. Те преди няколко години дойдоха в България като мисионери към Съборната църква в Пловдив. Повечето от вас дори не предполагат, че в България има мисионери, нали? Та, както казах, двамата дойдоха в Пловдив и оттогава работят неуморно. И учат български. Пътуваха до Ямбол за да правим бизнес клуб в помощ на предприемачеството и малкия бизнес, а в Сливен помагаха за училището на ромската църква, чиято невероятна история ви разказах преди години. За тези, които са пропуснали, ето линк към тази история: 
https://shushulko.blog.bg/politika/2013/12/09/na-gosti-v-getoto-ili-izkustvoto-da-bydesh-ciganin-p-p.1216855

Двамата дотолкова обикнаха българите, че решиха да останат да живеят в България и да не се връщат в САЩ, освен за да виждат децата и внуците си веднъж годишно или по-рядко. Купиха си скромна къща в едно село в Пловдивска област.   Но историята не свършва дотук. Неотдавна те се свързват с един ромски пастор, в едно малко карловско село. Там откриват петдесетина християни от ромски произход, които живеят в най-крайна бедност. Близо до селото няма град, няма и работа. Някои от хората дори никога не са напускали селото. Ненужно е да споменавам, че нямат коли. Транспортът там се извършва с помощта на каруци. Повечето нямат и истински домове. Някои живеят в бус без колела или в метален контейнер. Зиме и лете, с бебета и малки деца.

Крайната мизерия и безнадежността на положението не успява да уплаши моите приятели. Те запретват ръкави и се залавят за работа. Всяка седмица мисионерите пътуват повече от три часа общо в двете посоки за да посещават църквата. Къде на лош български, къде на лош английски, те започват да общуват с хората там. Изключително изненадани са от факта,  че никой от тях не се оплаква, не молят за нищо, не просят, макар, че очевидно гладуват и те и децата им. Почти нямат дрехи, а децата  не са виждали книжки и играчки.   Мисионерите могат да четат на български, но не знаят много думи. Все пак започват да учат малки и големи да четат. Едните знаят думите, другите знаят как да ги прочетат. Така малко по малко, с дружни усилия започва техният път към грамотността. Всички заедно учат Детския катехизис и трудова етика. Нашите приятели започват да търсят дарения и помощи за бедната ромска общност. Църквата в Пловдив се включва като изпраща пейки, столове и храна.  

Това лято американците решават да изпратят по-големите деца на летен лагер, който се организира от пловдивската църква. Родителите от общността получават съкрушителен списък с неща, които децата им трябва да носят на лагера. Като гуменки, джапанки, хавлия.... Мисионерите и пловдивската църква закупуват всичко необходимо и дават на децата джобни пари. За да не гледат когато другите деца си купуват сладолед или сок. А да си купят и те. За първи път. 
 
Най-сериозният проблем на хората от църквата е липсата на работа. Затова още в самото начало започват усилено да се молят за работа и да търсят възможности.  Днес повечето хора имат работа, макар и много тежка, цял ден на крак. Розобер и производство на розово масло. За съжаление Ковид кризата удря и тях. Цената на розовото масло пада, намалява и броя на работниците. Една от жените се прибира от работа с няколко торби, пълни само с брашно. "Вече няма работа, но ще меся хляб и всички ще ядем хляб, докато брашното свърши"- казва тя.   

Две години по-късно американците продължават да работят за бедната общност, да ги ограмотяват, да ги интегрират и малко по малко да им връщат човешкото достойнство. Те не биха заменили тази работа за нищо на света. Защото всеки ден виждат добрите плодове от труда си, а и знаят, че именно тези хора имат най-голяма нужда от тяхната помощ. Виждат как падат бариерите, били те езикови, културни или етнически. В края на краищата, когато махнем всички условности, ние сме просто хора. И като хора се нуждаем от едни и същи неща. Да бъдем обичани, да бъдем част от общност, да бъдем полезни на другите, да се грижим добре за семействата си. Ясно е, че държавните помощи не са решение. Те не мотивират, не възпитават, не променят. В дългосрочен план те носят само вреда, както на своите бенефициенти, така и на гражданите, които плащат сметката. За разлика от държавата, църквата се опитва да промени нещата отвътре-навън. Като започне със сърцето на човека, мирогледа му, ценностите му, отношението му към Бога, семейството и обществото. Но за да се постигне това е нужно голяма доза смирение и жертвоготовност. Тази двойка американци ни показаха как можем да подадем ръка на една презряна от хората, но не забравена от Бога общност, и да им помогнем да си стъпят на краката, да се грижат за себе си и децата си, да бъдат достойни и полезни членове на това общество.   

Наскоро имахме възможността да се видим с мисионерите и да чуем тази вълнуваща история от тях. Върнахме се в София и разказахме на приятелите си за тяхната работа. Решихме заедно да посетим селото и да занесем вещи, от които можем да се лишим - дрехи, обувки, одеала, играчки, книги и др. Намерихме и доброволци за носенето и превозването - няколко млади мъже от ромската църква във Факултета.  Един приятел ще дари и две шевни машини. Остава да намерим човек, който да обучи хора да работят с тях. Обмисляме и други идеи за устойчив поминък. Ако някой от вас желае да помогне  на тази бедна общност, може да се свърже директно с американците или да пише на мен. С тяхно позволение, споделям имейл адреса им. В момента, в който пиша този текст, те са на гости на внучката си в САЩ, но след няколко седмици се връщат, за да продължат своето дело в България, която има нужда от тях.

tsegcelliott@gmail.com
   

Има ли ромски църкви в САЩ?
Имаше ли у нас ромски църкви, когато ВСИЧКИ ЦИГАНИ имаха работа, грамотност, хляб, дрехи и жилища?
Има ли българи в това село и какъв им е хала? Имат ли български свещеник и откога нямат?
Сещат ли се "мисионерите", че СЪЗДАВАТ РОМСКА НАЦИЯ любеща САЩ?

Надявам се този да е нормален:
Аз познавам цигани християни, съвсем почтени хора. Има таково нещо. Но знам и други - цигани, приели исляма за да могат да влизат в джамиите на селото и да крадат. Става въпрос за села около Казанлък.
Едно пояснение:
Където живият мюсюлмани те не допускат в селото им да живият цигани, а появи ли се циганин, го средят докато напусне селото им. Единственият град с турци и цигани в кваратала Боровица е Кърджали, защото за това настоя българската общност там. И стана, каквото стана, цитирам само едно - откраднаха асфалта от улицата през квартала си, за да настилат с натрошеното дворовете си.

Но в чий ИНТЕРЕС идват американски мисионери? Кой им плаща? Имало и вече действаща "ромска църква", която платила детски лагер за циганчетата. Бил помагал и някой от "Факултета" в София.
Г-н планинар, вие сляп ли сте или ви плащат същите?

Пловдивската църква и мисионерите плащат лагера. А мисионерите св издържат с дарения от американски църкви.

В началото на "прехода" на вратата ми позвъниха двама мормони. Само марсианец не би разпознал преоблечените в нови цивилни дрехи млади кадети или офицери. И заговориха на приличен български език. Пказаха ми и съвременна библия с цветни илюстрации, и на една от тях ми показаха своя основател. Попитах документарно ли е фотото, но те не разбраха шегата и на са обидиха...
Велика Америка е обучила на бългаски език тия военни мамчета. От любов към нас, разбира се...