Искам да разкажа за нея. Наричам я Меланхолия, а дали това е името й, сега не е толкова важно.
Тя е мрачна, горчиво-сладка, вълнуваща, затрогваща и приказно красива. Духът, той може да се рее към незнайните простори, необятни небеса, планински върхове и сияйни езера. Може да падне стремглаво надолу към Нищото, а може да се обърне към нас и да ни разкрие кои сме всъщност. Но той е хвърчилото на нашата душа и ние винаги можем да му размотаем въженцето.

 

А меланхолията е като нощна пеперуда, която нахлува в стаята внезапно и без покана. И докато се осъзнаем, тя отлита неусетно.Идва за да ни отнесе в един друг свят. До преди секунди бях част от този свят. Сега вече не съм толкова сигурна. Гледам отстрани, потапям се в него, залива ме бавно, скоро ще стигне до очите ми. Усещам го с цялото си съзнание.

Сиви хора се движат забързано, сиви превозни средства се разминават шумно, светове се въртят, гледката се ниже пред мен в мъгливо синьо-син цвят. Но с промяната на перспективата се променя не само цвета – променя се дълбочината, променя се възприятието и формата– ето кое е най-вълнуващото!

Улицата не е вече обикновена улица – тя е път към нови светове, нови посоки, нови хора, нови хоризонти.
Нови,
непознати,
чужди,
близки,
да, близки като спомен от миналото, който ни навестява изведнъж и ни разтърсва с цялото си присъствие и реалност.
Тя е и дом,
и път и
гледка,
и сцена на живота.
Ние сме артистите.
Но когато Меланхолията ни изтръгне от играта ставаме зрители, които виждат с други очи.

Просякът на улицата не е вече обикновен просяк. В него е събрана цялата мъка и горест на този свят. Старец, който носи Страданието на плещите си. Той те гледа с кротки очи, в които можеш да прочетеш една съдба.

Кучето, което се е сгушило в скута му, свито на топка, не е просто премръзнало бездомно куче – то е верен Приятел, в добро и зло, в студ и жега, в глад и смърт. То не ситни след просяка заради трохичките хляб и топлия кожух, то е там заради Утехата. Влажните, благи и питащи очи се извръщат нагоре към стареца не толкова за да молят, а за да дадат.

Босото дете, което прекосява улицата, не е просто дете. То е Малката Кибритопродавачка. Стъпва в снега с премръзналите си крачета и оставя малки, но дълбоки следи. Не само в снега, но и в сърцето. Не е успяла да продаде нищо, затова се връща с наведена главица в ниската барака без прозорци, без светлина и без топло огнище. Там, където чака болна майка, премръзнали и гладни дечица, сгушени под едно парцаливо палто.

Прегърбената старица, която продава цветя на улицата не е тази, която беше вчера. Тя не е бабата, която продава цветя, тя е Майка. Майката на онова момче, което замина далеч и повече не се върна. Малка схлупена къщичка, малка цветна градинка, свещ и топло огнище. И един поглед, устремен надалеч, отвъд всеки и всичко, отвъд морета и океани. Горещи, блестящи, сухи очи....
Купете си цвете за 50 стотинки! Дайте й още време, в което да чака своето пораснало дете...
А може би това е твоята майка утре?

Мъжът със скъпия костюм и куфарчето.
Той не е онзи началник от офиса зад ъгъла. Днес е бил разсеян и си е забравил маската на бюрото. Върви самотен, изгубен, потънал в мрачни мисли, залутан в тъмнината. Върви по навик, по инерция.
Не знае накъде,
не знае откъде.
Не знае защо
и не знае кога.
Днес не знае.
Утре ще бъде различно – ще бъде уверен, горд, високомерен, непреклонен, строг, мълчалив, твърд като гранит. Дори когато минава покрай Нея. Дори когато среща този поглед и тези очи. Но днес не може да бъде смел. Днес го е споходила Меланхолията. И той Видя. Празният, неосезаем живот, празната студена стая, една самотна изгубена душа. Един пропуснат миг за малко щастие.

Панелен блок.
Но това не е вчерашният панелен блок – това е огромен кораб, висящ на ръба на хаоса, приютил в себе си безброй съдби, безброй деца, стари и млади, смели и уплашени. Деца, търсещи своето парченце сигурност, уют и малко топлинка. Прозорците светят гостоприемно и примамливо, като далечни мъждукащи пламъчета. Всеки прозорец е един отделен свят, с неговите хора, съдби, болки и радости. Всеки прозорец е една книга, макар и затворена.

Автобусът. Спира, отваря шумните си врати и ни поглъща. Няколко човека се взират през прозорците. Те не осъзнават, че съдбите им са стигнали до точка на пресичане. Седем различни съдби могат да се съединят и да се превърнат в една.
Но ето че идва и последната спирка и всеки взима своята съдба и я понася към своето късче живот, към своя панелен блок, към своят осветен, мъждукащ прозорец.

Когато Меланхолията ни посети тя ни променя завинаги. Защото вече Знаем.

Опитвам се да я задържа в дланта си, но тя се превръща в прах.